22 АВГУСТ

 Знам, че ако искам да потъна нейде в автентичното, трябва да се запозная с бай Кольо от Долно Нанайци, който от своя страна ще ме заведе на местния казан и там сред омайни аромати,  високи градуси и съдържателни разговори ще опитам да разбера самородната култура.

Нещо такова ми се случва в деня, когато Людмил посреща пореден рожден ден. Не отскоро съм научила, че за тосканците е обичай да устройват партито на рожденика. Термометърът е забил в последно време на четиридесет и три и нашите хора казват, че вечерта ще я прекараме в близко високопланинско селце. Мястото с трийсетина души население се именува Рока Ричарда и там именно в дома си синьор Марио е устроил ресторант. Знаем, че имаме резервация, че гостилницата е прочута в околността с вкусната домашна и био храна на жена му, че атмосферата е автентична и толкоз. Вече повече от двайсет дена сме се преситили от хубава манджа, от шума на автенчини атмосфери и ада на августовската горещина, затова искаме само хладина и спокойствие.

Четиричленната ни компания пристига в уговорения час. Заварваме следното: малка къща, малка веранда, няколко грубо сковани дървени маси с още по-груби пейки. По-голямата част от пространството е заето от дълга софра, на която се е настанило голямото семейство на синьор Марио, мъж на около седемдесет, ведно с единствения наемен персонал, сервитьорката Стелла. Хората са в добро разположение на духа. Разменяме поздрави, а синьор Марио почти вика. Други гости няма и не се очакват.

Сядаме на една от неоправените маси да изчакаме хората да се донахранят и донапият. Настроението е лежерно, никой за никъде не бърза. Продължава размяна на шумни шеговити реплики на местния диалект, от които аз разбирам единствено, че Алби и Лаура се знаят отдавна с домакините и по всичко личи, че изпитват взаимна симпатия. Лаура е пуснала в действие невероятната си усмивка, но с полугръб към Марио приглушено казва, че е изкарала деня на половин сандвич и е адски гладна.

Дългата маса е раздигната с учудваща бързина и Стелла заедно с Марио преобразяват пространството пред нас - покривка, посуда, вода от кладенеца и домашно вино. Меню в общоприетия смисъл няма. Носят, каквото са сготвили за себе си. Или пък те са яли от това, което са подготвили за нас. Не зная, объркана съм.

Идват кростините, препечени филийки с разни неща отгоре, а терасата, изпразнена от фамилията на Марио, се е напълнила с хора от селото, дето просто си минават и се спират за едното "Здрасти!". В единия край е поставен стол. Там деветдесет и седем годишният тъст на Марио си стои, гледайки безизразно в нищото.

Пастата от тиквички и домати я носи дундестата петгодишна внучка на Марио, който продължава да е по-шумен от обичайното. Хвалим детенцето за усърдието, Лаура се усмихва, а после ми обяснява, че собственикът бил със силно увреден слух обаче категорично отказвал да сложи апарат. Едва сега вдявам защо комуникацията тече на висок тон.

Откъм кухнята се чува трясък от счупване на чиния, крясък и детски плач. Аз с върха на ножа махам от виното си n-тата виненка, подреждайки трупчето й до тези на другарките й на салфетката. Хладината кара да надигаме чаши по-често от друга вечер.

Стелла носи основното и се оттегля, когато с периферията от зрението си забелязвам раздвижване встрани - тъстът с бавни крачици пристъпва към тъмното. Говорим си за това колко малки бяха децата, когато се запознахме, изчисляваме колко време е минало оттогава, възкликваме как минава времето и за кратко замълчаваме. Пак чевръсто правя номера с ножа в чашата, а Алби казва да не се притеснявам, че това си е просто малко допълнителен протеин. Аз знам, че протеинът не вреди, но си карам по моята. Десетина минути по-късно дядото се прибира тихо от разходката и пак сяда на стола.

Идва и десертът - безформени горещи топчета от кестеново брашно  с рикота в сърцевината. Вкусното пържено тесто изгаря пръстите и небцето ми, докато Марио, подпрян на една от масите, обяснява колко труден станал животът на стареца откакто овдовял. Преглъщаме силното лимончело за финал и с това научаваме, че отскоро в самия край на селото се е настанила загадъчна двойка германски съпрузи. Давам си сметка, че май само тия не се изредиха да разменят дума с домакина.

Назад към колата жените зяпаме ярките звезди и чувам зад себе си Алби да споделя, че тази нощ едва ли го чака дълъг сън. Ще се посвети, казва, на лов. 

Движим на отворени прозорци по криволиците на горския път, въздухът е чист и свеж, а в замаяната ми глава единствената мисъл е, че това е от вечерите, които не се забравят.

ЗА ПИКОЛЕ КОЗЕ

Любимата ми Алесандра Аморозо пее в една от песните си за щастието от пиколе козе или казано по нашенски за еуфорията от малките неща. И не само текстописецът й се е усетил, че ако чак щастие и да не намериш, то поне доза радост ще те награби, ако бутнеш част от съществото си в дълбокото на малките неща.

Ето вчера, да кажем, моят човек си взе дозата доволство, поливайки и плевейки градината на нашите хора. Аз удоволствие в подобно занимание не намирам, даже и не го разбирам, но хората са разни. Алби пък се е вмъкнал в спешъл стаичката си и повече от три часа разфасова новоубитото диво прасе. Това, знам, му доставя неистово щастие. А наша милост, жените, волни откъм ангажименти, в този момент се замъкваме при Марчелло.

Марчелло /трябва да се упомене изрично, че не можеш каза просто Марчелло! Няма как с буква да се пресъздаде онова Л в края на името - то звучи нещо като Марчелльо с едно нежно олекотено и меко, обаче звучно и невероятно красиво Л!/ е стилистът на Лаура, при когото имам запазен час за прическа - малко скъсяване и сешоар. Стилистът работи в салона на Тереза /тука особености при изказа не се забелязват/.

Оставили сме градинаря и ловджията и слизаме от колата. В салона са двамата фризьори и една чиракиня, както и две бабки, чакащи боята за коса да отнеме от годините им. Поздравяваме и домакините заливат със скоротечен италиански, от който не хващам и фраза, но пък виждам реакцията на приятелката си - тя се смее, ама май нещо не й е съвсем забавно. Разбирам и защо, когато ми превежда - "Флорине, казва, докато сме влизали, решили, че идвам с дъщеря си!" "Ох, викам си наум, италиански пинизи да спечелят  клиента." и благодаря за комплимента.

Не губим време в офлянкване. Нещата си текат, както си му е редът. За начало Марчелло измива косата, а после ме кани на стола, където му показвам с жест какво искам. Пропуснах да кажа - той е десетина, че и повече години отгоре ми, хубав мъж със закачлива усмивка. Че е закачлив, разбирам бързо - докато работи, умее да вкара и някоя смешка, уж случайна хрумка, ама си мисля, че е плод на добрата му психологическа нагласа по отношение на жените. 

Докато Марчелло е с ножицата, Лаура ме осветлява относно житието му. Марчелло бил бившият на Тереза, ама имал свободно разбиране за брака и кръшкал редовно. На Тереза й писнало и сложила точка. В крайна сметка той се спрял след като се взел с втора жена. Тук обаче късметът го напуснал, защото новобрачните останали без всякакви доходи. Добрата душа и силната религиозност на Тереза я накарали да подаде ръка на бившия и го приютила в салона. Сега били в абсолютно хармонични отношения.

Казвайки това Лаура, Марчелло тъкмо е приключил с подкъсяването на косата ми. Оттам хваща сешоара и почва да върши чудеса. Една четка с малък размер, пък после друга, по-едра, следва и трета ... После с опитни игриви пръсти разресва палавите ми къдрици и ме оставя щастлива. Дава ми някакви съвети за поддръжка, още някакви наши си неща, които си знаем тримата с Лаура и си тръгвам нахилена с доза гигантско въодушевление.

Как да не е права Алесандра за малките неща!

Кампарито горчи...

Кампарито горчи, защото тя е объркала пропорцията на коктейла не в полза на тоника. Горещо е, примрачнява... Най-добрите условия за женски разговор.

И аз я питам между другото: "Идвал ли е някой известен напоследък?" /Да припомня. Тя работи в един от имотите на семейство Ферагамо, приказно имение, където гости са заможни и нагоре хора./ Отговаря ми: "Почти дойде Антъни Хопкинс. Почти."

Тя не знае, че той ми е любим актьор, че съм наблюдавала до забрава безизразните му уж физиономии в сума и шедьоври. Че последно дуетът му с Оливия Колман ме разрева в "Бащата". Не знае, че тъкмо вчера хахавият на вид уелсец отново излезе в нюзфийда ми с възстранните си картини, а онзи ден и с шашавото си музициране. Пак наскоро ме възхити с ризата хавайка и с чаровния си дървен танц, а после забърка някаква простичка доматена паста. Тя не знае, че обожавам интервютата му, когато започва разказа си.

Седмица-две преди разговора ни звъннал служебният й телефон и мелодичен мъжки глас се представил за сътрудника на мистър Хопкинс. Споделил, че работодателят му почива наблизо в Умбрия, но търси нещо по-подходящо, предвид че наскоро е претърпял операция и има нужда от възстановяване. Попитал имат ли персонален асансьор до апартаментите. Имат. Имат ли басейн за лично ползване. Имат. Разполагат ли с ......? Разполагат. А ...? И това могат да предложат. А възможно ли е госпожа Хопкинс утре да посети "Ил Борро" и да прецени е ли подходящо за мистър Хопкинс? Възможно е.

В уреченото време госпожата слязла от лимузината с жест към очакващия я персонал, показващ подчертано нежелание за по-близък контакт. Денят се случил нетипичен за тосканско лято - хладен, с неестествен за сезона неприятен дъжд. Госпожа Хопкинс отказала не само чадъра, отхвърлила и всяка предложена помощ да бъде разведена из някогашната вила на Хабсбургите. Имението пращи от немислим лукс. Трийсет стаи на разположение на VIP-госта , които тя искала да разгледа сама. Получило се така, че жената първо влязла в нещо като мазе. Помещението зад изпречилата й се втора врата се оказало стълбището за някогашната прислуга. В третия си опит при обхода попаднала в килера с моповете. И дотам. Госпожа Хопкинс си тръгнала. Едва промълвявайки студено, че имотът е неподходящ. Толкова!

...

Минава ден, минава втори ...А историята е стиснала гърлото ми и все я мисля. Яд ме е. Яд ме е, бе! Тъкмо сър Антъни да изтегли късата клечка със самозабравилата се женица от кинкалерията! Знам историята на живота му накратко - как затънал в алкохолизма след два брака , насред тегнещата отвсякъде популярност, влязъл в магазинчето на обикновената на вид жена и не излязъл оттам, докато не се оженил за нея. В главата ми е и моментът, когато някога неизвестното никому момче, написало великолепен валс, чува десетки години след създаването му премиерата му на виенска сцена, а до него съпругата му не сдържа сълзи. Как да се съмняваш - сълзи от грижа!

И тогава разбирам и още вечерта споделям с Лаура, че не сме били прави да съдим, макар и без думи. Та жената просто обича. И е преминала далеч отвъд условностите и се грижи маниакално за комфорта му. И няма отношение към ничие мнение освен на малцината й важни. 

А той е щастлив. Така изглежда. Знам ли. Но смятам, че такъв е всеки  пълноценен, доволен, смислен човек - смее се, играе, рисува, пее, музицира и по-рядко разсъждава. 

Лаура ме гледа внимателно. Мълчи. И не е съгласна май. Даже никак. "Но тя поне можеше да е по-внимателна." "Да, мила Лаура, но на нея й е все едно! Важен й е само Той. Тя просто обича."

P.S. С Лаура така и не сме на едно мнение. И какво от това? Отделихме ли време от животите си да поговорим за онези хора.

Определено некулинарно

Когато август клони към края, идва поканата:
"Утре сме на рибна вечер. Мястото е необичайно, ще видиш, не си била в такова." Лаура, разбира се. Тя е майстор в няколко думи да зададе тон на всяко предстоящо събитие.  В случая знае, че макар и чедо на морето, не си падам по морската храна, но захожда от неочакван ъгъл. Аз двоумене нямам, мястото никак не ми е важно, а и утре е последната ни вечер. Била съм в разни заведения - от мукавяна спретната в планината гостилница до изключително тузарско място за ... сандвичи, току на "Торнабуони".
И тъй, "когато вечерта смирено гасне", потегляме към "Пин Розе".
Очаквам "необичайното" под формата на това, че вярно е нетрадиционно да ти предлагат морско далеч от морето. Лаура обаче подготвя. Казва, че съдържателят на ресторанта бил авер на Алби, във фактически фалит от три години. Преди ден звъннал и без усукни споделил: "Имам риба. Колко?", казано иначе "Колко души?". И дотам.
Та, "вечерта смирено гасне...". На десетина километра след Лоро по пътя към Арецо вдясно е параклисчето, чието име не знам, а вдясно от него шмугва разбит асфалт. Няколко завоя, кипариси и е паркингът. Там ни заварва смирената вечер. Май сме в пълен състав. А, изчакваме и последните двама и ето, че компанията от 14 влиза в "необичайността".
Какво да кажа? Ами ... необичайно е - голяма зала като студентски стол с петдесетина маси в колосани снежнобели покривки. Празно. Тъмносини плюшени пердета за тежест, цвят орех на ламперията. Гигантски зеленясал аквариум, а там - кахърни рибки. И пиано. Него не го виждам, само го чувам. Някой опитва да свири без да жали инструмента. Лаура хвърля питащ и леко извинителен поглед. Отговарям й с усмивка. Верно е "забележително", но не по начина, по който тя го вижда. Докато си викам "Егати! Осемдесетарски соц!", тя: "Не ти ли напомня за Сан Ремо и "Рики е Повери?" Точно!
Откъм кухнята вляво се появява домакинът. Масимо е подминал шейсетте, леко излязъл от форма, със захабена тениска и неугледни панталони. Води компанията ни към терасата с нарочно подготвената за нас маса. Там в съседство вече има двойка от мъж над седемдесет и младата му спътница, азиатка.
Докато още суркаме столове и без формалности, Масимо носи плата с хайвери и разни мариновани рибни филета. Застава прав, подпира се на нечий стол и начева виц. Тъп.
Да споделя темите, които сме обсъждали, не мога, защото бях предимно заета да не оборвам мнението отпреди десетилетия на моята маминка. Тя, милата, ме намираше за дете с вродена деликатност по отношение поведението на масата.
Разбирам, че Масимо е опитен деец и не се бави. Извадил е отнякъде количка за сервиране. С характерна походка добутва поредица от плата с морско. И тъй като вече споделих, че текстът не бива да се определя като кулинарен, само щрих.
За първо спагети с вонголе. Вонголите са фините миди с бели черупчици, които за жалост у нас ги няма. После идва паранцата - паниран микс от разни видове дребна риба, калмари и едри скариди. Оттам стриди с много лимон. Калмароте с булгур са чист образец за висш пилотаж. Карпачо от рибни филета, октоподец и компания от крабове. Не ми е в обичаите да снимам храна, още пък по-малко себе си на маса, обаче това е от моментите, за които съжалявам.
Моите сътрапезници се чувстват у дома си - Джулио се шмугва в кухнята и помага при сервирането. Количката тътри нови плата с все по-нарастващ размер риба. Апетитът у никого не е намалял. Алфердо, по-известен като Мистър Фредо, обслужва от хладилната витрина насреща и разлива май десета бутилка бяло. Вкусът? Трепач! Стефано, земеделецът, обичайно позадрямал след всяка обилна вечеря, е учудващо бодър и с интерес следи спора между Донатела и Маурицио. Тя и тази вечер е в настроение - ръкомаха, пуши и дрезгаво напористо обяснява какъв провал е политиката спрямо заможните, към които самата тя принадлежи, докато събеседникът й защитава крайно левичарски тези така, както е банкер.
Между разните манджурлаци Масимо продължава с вицовете и превод е нужен не толкова заради езика, колкото за смисъла на "смешката".Тъй или иначе на всички им е доволно забавно.
Докато стават тия работи, пианото продължава да бъде насилвано и да принажда високи градуси към какофонния коктейл. Причината била седемгодишният син на хората от съседната маса.
Донатела отново кани на юбилея си - през 2020 тя навършва 2x30 и е замислила грандиозно парти с дрес код "тутти нуди" /всички голи/. Изкушаващо!
...
Пиша си текста и успоредно с това чатя с милата Лаура, за да уточня някой детайл, когато тя споделя, че Масимо не устоял и "Пин Розе" работи, но с друг собственик.
Такива мити дисхармонични работи.

С акцент върху фокуса

Лаура кани на "Пица-найт в Ил Борро".
Разказвала съм - Ил Борро е средновековно тосканско селце, западнало с годините, закупено в началото на 90-те от Ферагамо, който му дал живот отново, приютявайки в къщите и гигантската вила тузари туристи от цял свят.
Та, за "пица-найта". Тия "пица-найти" не са като всяка друга вечеря на пица. Знам, че откакто мистър Ферагамо е закупил бутиковата портативна пещ на газ, всяка сряда в "Ил Борро" организират нарочни вечери.
Идеята е простичка - сервират няколко леки предястия, после 4 вида пица, 3 десерта, вино или бира /може и двете/, плащаш точна сума и ... това е. Тънкият момент е, че всичко е произведено в имението - виното, бирата е артиджана, зеленчуците, зехтина, подправките, месото, всичко. И е био.
Ние с Лаура сме се спретнали по-така от обичайното, тя дори си е сложила грим. Мъжете ни са спортно-елегантни в белите си ленени ризи, небрежни и готини.
Масата е фино аранжирана - само ленени салфетки, красиви прибори и малко свежи цветя.
Имаме избор между бяло, розе или червено, светла или тъмна бира. Дотук с изборите. Оттам започват апетайзърите - някакви дребни бъзикни, фини резени меса, сирена, още разядки, родени от фантазията на шефа и всичко ангажирано с толкова красива фантазия.
Апетитът е дошъл тъкмо тогава, когато идва първата пица. Трябваше да кажа по-рано, че в Ил Борро пиците са плод на творческия гений на шеф Роберто. Той никога не повтаря два пъти една и съща. В зависимост от наличните към момента продукти и настроение, майсторът ражда ново произведение. Сега се взираме с интерес в една такава - тя цвърчи, миниатюрни балончета пропукват, ухае прелестно на топъл хляб и още нещо. А отгоре - аншоа /а уж не обичах!/, деликатно песто, цветчета от тиква и моцарелка. Нямаме думи. Разбира се, че мълчим и някой нарушава тишината едва след четвъртата или пета хапка. Приключваме с шедьовъра и млъкваме съсредоточено повторно върху номер 2 - домати, бутикови салами и много печен лук. Върху всяка пица Лаура и Алберто наливат щедро зехтин и както установих, вкусът се променя към още по. Разбират хората.
Вече съм доволно сита и решавам да го давам по-лежерно. Отпивам от любимото "Розе дел Борро" и оставям запотената чаша на масата. Тя пречупва светлината и играе с образите в далечината. А на двеста-триста метра насреща, сред зеленото в основата на малкия хълм, е самото село. Ил Борро е приютило трийсетина каменни къщи в разни нюанси на нежно розово и пастелно оранжево. Прозорци и керемиди проблясват, защото залезът тъкмо дава всичко от себе си. И пред тая природно-неприродна хубост, с леко размътена глава, разбирам, че не сме просто на някаква вечеря, че пицата на Роберто, който и сега се е съсредоточил в накъсването на парченцата сирене и току излиза от вцепенението, за да изприкаже нещо на колегите и пак потъва в заниманието, е част от цяло произведение - и участници са не само персонал и гости, червената лъскава пещ на колела и гигантския дървен бюфет с продукти, а и ония каменните насреща.
Пак поглеждам към чашата и с усмивка се сещам за мой приятел, фотограф и адвокат, който ми обясняваше свои снимки: "Тука, вика, фокусът пада върху обекта. А тука, виждаш ли, е същият кадър, обаче акцентът е върху фона." И аз така - ту гледам припотеното розово в чашата, ту играта на светлината и промяната на реалността в далечината.
Микеланджело изтърва длетото, т.е. шеф Роберто е съборил черпака от доматената паста и излизам от мислите.
Още аромати, още вкусове, звуци, безтревожни разговори и блясък за очите... Вечерта е от ония, които искаш, ала знаеш, че няма да се повтори.
Довършваме десертите, финал с домашното лимончело, а насреща се разкрива разен характер - сред тъмнолилавото на августовската нощ селото се е успокоило под лъчите на елегантното осветление.

За Карло, Брунелло и любовта

"Всичко, от което се нуждаем, е любов." казват в песен четирима англичани.
И днешният ден потвърждава това под формата на задочно запознанство с удивителен мъж, който става моят нов герой.
Днес е годишнина от смъртта на Моцарт. По тоя повод влизам в Ютюб и пиша "Моцарт/Тоскана" и се надявам да излезе някаква кръстоска между музиката му и любимото ми място. Има само едно предложение, обаче какво предложение! Луда история, страхотна. От нея научавам коя е пресечната точка между числата на Фибоначи и виното. Не кое да е вино, а конкретно Брунелло.
Брунелло е сорт, отглеждан единствено във Вал д'Оркиа, долината на Тоскана вблизост до Монталчино, което лично аз свързвам с една намусена полицайка, натресла ми нелюбезно висока глоба за неправилно паркиране. Но не това е предмет на тази история. Та, пресечната точка между числата на Фибоначи и Брунелло се оказва Моцарт.
Клипът ме запознава с Карло Чиньоци. Пенсионер, зарязал успешната си адвокатска дейност, за да се отдаде на страстта си - винопроизводство. Знам, че Брунелло е бутиково вино, скъпо, класно, но това на Карло е различно.
24 часа в денонощието лозето на адвоката се оглася от 126 високоговорителя, от които се лее Моцарт. Карло има непробиваема теория и я споделя. Още през 90-те запознал приятелите си с нея. "Музиката, казва той, е вибрация. Вибрацията поражда резонанс, който кореспондира с живите организми - ускорява метаболизма у растенията, гони насекомите и подобрява качеството на гроздето. Листата нарастват, плодът също, цветът и ароматът са други. Виното е невероятно." Простичко, логично и ефективно. Приятелите не били оптимисти, но въпреки тях преди 10 години Карло разположил разновидови говорители за своите любимци - малките цилиндрични кутии насочил към листата и плода, по земята - кръглите, които с басите влияели на корените, а продълговатите цилиндри помагали на стъблата.
"Вижте - обяснява с усмивка човекът и сочи лозичките си - те дават любов и се нуждаят от любов!"
Скептици го поднасяли: "Карло, защо не им пуснеш Бочели? Или някоя неаполитанска песен? Защо само Моцарт?" С жест, който казва: "О, неразумни!" отговаря, че музиката на Моцарт е изградена върху съвършенството на числата на Фибоначи, а и той обича музиката на Моцарт, защото е мажорна като него.
Карло е щастлив. Дава и получава любов.
Много след клипа продължавам да си тананикам "Малка нощна" и нямам никакво съмнение, че лятоска ще отида отново в Монталчино и околностите му, за да се запозная лично със сеньор Чиньоци.

Йога в Тоскана

Очичките не мигат, ушенцата и те неподвижни и стрелнати нагоре, телцата също непомръдни, само опашките издават леко напрежение, поклащайки се леко по оста ляво-дясно в крайчеца. Това са трите котета от най-новото попълнение домашни любимци на Лаура и Алберто. Привлякла съм вниманието им. Практикувам йога.
Тая работа съм я решила отдавна - няма как да прекъсна заради едната почивка любимите си от половин година занимания. От България съм си приготвила торбицата с постелката, спретнала съм екипче, домъкнала съм и две дебели книги с практически указания за самозанимания, на компютъра ми са заредени n-на брой нарочни клипове с йога техники за начинаещи и не толкова.
Още с пристигането споделям с Лаура новата си страст. Внимавам да не прекаля с анонсите за това какъв баланс има в резултат на всяка практика между тяло и психика, давам всичко от себе си да я изманипулирам и да я направя последовател. Оказва се, със зарибявката се справям с лекота. Тя, с познатия ми блясък в погледа, силно ентусиазирана, заявява, че знае близко йога-училище и ще им прозвъни още утре, понеже вече е късно и няма как още сега да осъществи контакта. Аз съм дваж по-въодушевена.
Фантазията ми ражда нескромни мисли далеч от йога-философията - как ще попокажа и аз това-онова на италианските мастери, как се прибираме с Лаура изтощени физически и преродени ментално след йога и се отдаваме на заслужена аперолоклюкарска вечеринка, как намираме и други последователи от компанията ...
Да де, ама нищо не става така, както си го представям. На другия ден сдуханата ми приятелка казва, че студиото почива посред лято и плановете ни увисват. Няма да споделяме общи мантри, нито да откриваме себе си сред тишина и изтощаващи телата занимания.
"Без отказване - надъхвам се - и сама ще практикувам! По-добре се получава дори - вместо да съм затворена в зала, ще съм навън, сред природата! Чист въздух, аромати директно от околността, ей къде лавандулата е пощуряла и салвията също. Вглъбяване в естествените шумове на средата - какво по-добро за хармоничното вписване на мъничкото ми Аз с вселената. Флорино, викам си, всяко зло за добро!"
В обичайното делнично време, когато камбаните на "Санта Мария Асунта" поздравяват пет пъти, съм застлала райграса на Алби в задния двор с лилавата си постелка, спретнала съм се в подходящия аутфит и полагам тяло в "лотус". С палец и среден изстрелвам три мравки извън терена ми за практика. Затварям очи, завъртам рамена, изправям гръбнак и подреждам прешлените в идеална позиция. Главата ми е леко отпусната, езикът на небцето и се заслушвам в звуците от околността. Това, ако не сте практикували йога, да поясня, е подготовка за медитация. Оттам практиката продължава към упражненията за тяло.
Нещо ме засърбява лявото рамо и вглъбяването леко дава заден. Не за дълго. Осъзнавам себе си, къде съм, какво усещам, прогонвам блуждаещите мисли. Пренебрегвам разсейващия сърбел и опитвам да пратя осъзнаването в точката между веждите, да видя въпреки затворените очи ярка светлина. И вдясно ме засърбява. Разбирам, че с медитацията няма да се получи и продължавам направо към асаните.
Отварям очите. Леки раздвижвания, последвани от идея по-натоварващи. Изпод храста публиката от тримата още не мига и не мърда. Заключвам дадена позиция, затварям отново очи и се наслаждавам на любимите си упражнения за разтягане, когато усещам силен дискомфорт по врата. Развалям позата и се плясвам рязко, без всякаква йога изисканост. Под червеното петопръстие са се оформили няколко пресни възела, а сърбелът е адски. Местните комари хапят в пъти по-жестоко от дунавските си събратя.
Дотук с натурата и аз в нея!